Интервю с Любчо Георгиевски от 28.05.2010 г. - І-ва част

Интервю с Любчо Георгиевски от 28.05.2010 г. - ІІ-ра част

Интервю с Любчо Георгиевски от 28.05.2010 г. - ІІІ-та част

Споменикот на Александар и црквата на Вранишковски Устоличувањето на Александар во грандиозен кич-споменик на централниот плоштад на главниот град

Позволявам си да публикувам целия текст на македонския професор Димитър Димитров, публикуван в македонския ежедневник "Дневник на 27 юни 2009 г.

Споменикот на Александар и црквата на Вранишковски

Устоличувањето на Александар во грандиозен кич-споменик на централниот плоштад на главниот град на државата (след оние во Прилеп и во Штип), претставува триумф на грчката византиска вештина, со која на тој чин му се дава вид провокација на Грција, а всушност се провоцира автодеструкција на државата и суигеноцид на нејзиното мнозинско население


Меѓу актуелните нешта во државата кои тешко се восприемаат - историски, културолошки, правно-политички - се наметнуваат проектите на споменикот на Александар Велики на скопскиот централен плоштад и на „грко-православната охридска архиепископија на Пеќската патријаршија“ (црквата на Вранишковски). Тие два проекта се доволно тешки сами по себе, секој во својот родов контекст, а заедно прават неподнослива збрка. Споменикот на Александар е официјален проект, на кој му се спротивставуваат опозицијата, меѓународната заедница (со аргументите за провокација на Грција и за економската неоправданост) и дел од научната/културната јавност (со ликовно и архитектонско- урбанистички аргументи). Никој не го потегнал веројатно клучниот, внатрешнополитички аргумент, она на државотворноста, во врска со тоа и на споменичката панорама со Александар сред гемиџии, вмровци и асномци, вклучително - музејот на восочни фигури, и тоа како Гуливер меѓу лилипутанците. Проектот на „грко-православната охридска архиепископија на Пеќската патријаршија“, нема поддршка дома, но има кај јужниот сосед, кај северниот и, на начелно ниво на верски слободи и права, кај меѓународната заедница (барем до најновата модификација на името).

РАЗДОРОТ КАКО ГЕНЕРАТОР

Едниот владин, другиот грчко-српски, тие два проекта ги поврзува единствена функција на раздор, како генератор на недобра клима во земјата и на недобри меѓусоседски односи.Од гледна точка на државотворноста, споменикот на Александар претставува апсурд. Република Македонија е создание на европска и на меѓународна констелација, посредувана со Берлинскиот конгрес, со Балканските војни и со Првата и Втората светска војна. Нејзини два решавачки конститутивни столба се движењето на отпорот, раководен од ВМРО, против отоманската власт и против грчката и српската окупација; и учеството во антифашистичката коалиција во Втората светска војна, која се круниса со формално етаблирање на државата на Антифашистичкото собрание на народното ослободување на Македонија (1944), како членка на Југословенската федерација. Државата е споменик на Делчев, Груев, Александров, Брашнаров, Шарло, Питу, Ченто..., но не на Филип, Александар или Јустинијан. И таа реалност ја условуваат селекцијата и легитимноста на спомениците.

Ако го оставиме Јустинијан настрана, како некој што не е во врска со предметот, за античките татко и син е документирано дека биле функционализирани против борбата на нашите предци за наша држава. Култот на Александар Грците го вградиле во теорија за нашиот идентитет што не прави едно со нив, Грците. Како наследници на Александар, кој според таа теорија, се разбира, бил Грк, ние исто така сме Грци, но, со доаѓањето на Славјаните, сме се заборавиле и сме станале славофони. Таа теорија, во македонската борба и во Втората балканска војна, се спроведувала во комбинација со насилство. Нашите предци требало да прифатат или дека се Грци или да бидат „анулирани“ (Н. Диму, Несреќата да си Грк).

Се исходува од една основна претпоставка дека имено целото население во далечното минато било грчко. „Каков срам!“ - велеле грчки жандарми во Горно Куфалово. - „Ние ве ослободивме. Гласот на Александар Велики ве вика од гробот. Не го слушате ли? А продолжувате да бладате...“ (Карнегиевиот Извештај за Балканските војни 1912-1913.) Клучната ролја во имплементацијата на грчката александристска теорија ја играла грчката црква, која „во последните два века им служела на сите богови, само не на Единствениот“ (Н. Диму). Во книгата на Раптис Капетанот Пулакас работата е така поделена што свештеник, со опширна просветителска проповед, се труди заблудените чеда, паднати во анималност и варварство, да ги „прероди“ и да ги спаси за елинизмот и културата во идентитетот со Александар. Додека за луѓето (движењето на отпорот) што ја одбиваат таквата „преродба“ следувал теророт на андартите.

Во случајот на костурскиот владика Каравангелис двете функции се споени во една личност. Тој бил и проповедник и организатор на терористички акции. Мантијата му била потребна поради авторитетот на православната црква сред православното население. Така, проблематичниот ВМРО-вски војвода Коте Христов при првата нивна средба му бакнува рака, а владиката уште со првата реченица му ја внушува „преродбата“ на грчки начин: „Вие сте Грци од времето на Александар Велики, но наминаа Славјаните и ве пославјанија. Изгледот ви е грчки и земјата што ја газиме е грчка. За тоа сведочат и статуите скриени во неа. И тие се грчки. И монетите што ги наоѓаме се грчки.“ (Македонската борба).

ЗА "ПРЕРОДЕНИТЕ"

Како што гледаме, пред еден век, во грчката „Македонска борба“ и во Втората балканска војна, Александар и грчката црква не само што не си противречеле, туку биле единствена позиција - позиција на погрчување на територијата и на населението. На другата страна од фронтот стоела ВМРО, закотвена во преродбата врз Кирило-Методиевата-Климентова традиција. Еден од нејзините најголеми дејци вака ја коментира проповедта на „преродениот“ поп Герман: „Тој брат толку се погрчил... се помачи секако да ни докаже дека ние сме биле Грци!... Почна да ни ја раскажува историјата за великиот Александар... Човек што не се разбира од историја, а сака да ти проповеда со неа, тоа е многу смешно!. Ние... го зарезахме.“ (Дневник). Еден друг „прероден“, војводата Вангел Георѓиев, кој станал капетан Вангелис, „славофон по јазик, но грк по душа“ (Г.Каравангелис), загинал од куршум на чета на ВМРО. (Дневник).

Од друга страна, „преродениот“ Коте Христов, капетан Котас, грчки народен херој, овековечен споменички и во името на селото, го заклал ВМРО-вскиот војвода Лазар Поп-Трајков, чија отсечена глава му ја принесол како трофеј на „Црното евангелие“, како што уште жив го нарекле Каравангелис. Друг андартски капетан му ја отсекол главата на тешкоранетиот Чакаларов, која, набиена на кол, андартите ја разнесувале низ Леринско, извикувајќи: „Нема Чакаларов! Нема Македонија!“.



Таков е споменот на Александар во врска со државотворниот процес на Република Македонија, сублимиран во девизата „Се’ за Македонија“. Таков е уделот на грчката црква во нашето политичко и народно обособување. Се работи за тенденција на одродба наспроти тенденцијата на културно-политичка индивидуализација во рамките на европската реалност, (индивидуализација) што ја претставува штотуку споменатата Кирило-Методиева-Климентова преродбенска традиција. Таа амбиваленција на ширењето на источното христијанство сред Славјаните, има милениумска историја. Се протега од Византиската, преку Отоманската Империја, до „црните евангелисти“ и до црквата на Вранишковски, на таа задоцнета инсталација на грчкиот патријарх Христодулос со посредство на српскиот патријарх Павле. Толку колку што Охридската архиепископија била „грко-православна“, толку биле „анулирани“ црковните и училишните претставници на Климентовата-преродбенска традиција. Карнегиевиот извештај и Дневникот и писмата на Мисирков сведочат за масовна чистка на тие најчести видови на тогашната интелигенција и за создавање на тој начин „обезглавен народ“.

Иако појавно спротивставени, проектите на споменикот на Александар и на црквата на Вранишковски ги поврзува заедничкото гледање наназад. Ако покрстувањето на нашите предци било мотивирано со нивното цивилизациско обликување во рамките на христијанска Европа, со „преродбата“ во знакот на култот на Александар се излегува од Европа, бидејќи се редуцира тој последен милениум од нејзината историја, кој, се разбира, ја подготвил современа Европа и нас како нејзин дел и етнокултурна особеност.„Грко-православната Охридска архиепископија на Пеќската патријаршија“ тоа милениумско обособување во Светиклиментовата традиција, со преродбата, ВМРО и АСНОМ го премостува со грчко-српска коалиција на нивото на „црните евангелисти“, како „свештен“ изблик на земната манија за непосредна грчко-српска граница.

Официјалниот проект, пак, на споменикот на Александар, ја надминува редукционистичката постапка во функционализацијата на Александар од страна на државата на Каравангелис. Тој ја проширува редукцијата и на грчката култура, фокусирајќи се врз самиот Александар непосредно, на Александар како Македонец. Како „преродба“ на (современите) Македонци во (антички) Македонци.Што останува од нас исчистени од цивилизацискиот супстрат на милениумот зад нас? Што останува од Александар исчистен од грчката култура и од неговата ролја во ширењето на елинизмот?

Останува она што било укинато/трансцендирано од виталното, кое го поставува/обликува историскиот процес. Да се буричка по тој остаток, од него да се реконструира етнологија на античките Македонци и таа етнологија да се идентификува како наша „крв и култура“ - тоа значи да се следи антиисториски пат од трансцендирачко кон трансцендирано, од преживеано кон надживеано. Ако крвта прелиминарно ја апсолвираме како несводлива на етнолошки белег, каква култура можеле да ни дадат тие што брзале да ја земат грчката култура?

“КАМЕНОТ ОД РОЗЕТА„

Писмото? МАНУ го изненади светот со оригиналното дешифрирање на „Каменот од Розета“, извршено во времето за аматерски активности од двајца професори на Електротехничкиот факултет. Откритието е ставено на сајтот на МПЦ, божем Александар е христијански светец! Со откритието се запознаваат и студентите на Јустинијановиот факултет. „Демотското писмо - подучуваат Јустинијановите професори, одејќи по умот на електроничарите - е писмото на античките Македонци... Идентификувани се симболи за 25 согласки и 8 самогласки. Исто така, идентификувани се повеќе од 160 зборови кои го задржале значењето на некои дијалекти од современиот македонски јазик.“ (!)

Најкомпетентните по предметот, класичарите П.Илиевски (Два спротивни природа кон интерпретацијата на антички текстови со антропонимска содржина, МАНУ, Прилози XXXI 1) и В.Саракински (Дискретната смрт на методологијата, Историја 1-2/2006), „откритието“ на електроничарите го наоѓаат за резилење пред светот, бидејки претставува непрофесионално дешифрирање на одамна дешифрираното - на демотското писмо, постаро од старомакедонската унитарна држава! Од што произлегува дека „Каменот од Розета“ не може да биде доказ дека мојот воденски дијалект бил јазик на античките Македонци, на кој Птоломеите (кои го имале прифатено грчкиот јазик и писмо!) ги пишувале документите во Египет.

Ваквата редукционистичка постапка не само што одведува од актуелната реалност, туку одведува и надвор од историјата. ТВ-спотовите, еден со глас на владика на МПЦ, Македонците ги ситуираат непосредно во вечноста, во противстав и на Библијата, и на Дарвин, како супститут и за Адам и Ева, и за приматите. Една таква стратегиска цел - да се направи од нас лакрдија - постигаат и проектот на споменикот на Александар и проектот на црквата на Вранишковски. Тоа е стратегија на деструкција-автодеструкција, во традицијата на тактиката на Каравангелис „со нив против нив“, со која „славофоните“ ги регрутирал во андартските чети, како што е прикажано погоре, служејќи се со култот на Александар како орудие. Устоличувањето на Александар во грандиозен кич-споменик на централниот плоштад на главниот град на државата (след оние во Прилеп и во Штип), претставува триумф на грчката византиска вештина, со која на тој чин му се дава вид на провокација на Грција, а всушност се провоцира автодеструкција на државата и суигеноцид на нејзиното мнозинско население.

Димитар Димитров (Авторот е универзитетски професор)

ИДЕЯТА ЗА ЕЗИКА В МАКЕДОНСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪЖОК

автор Юлия Митева

Въпросът за ролята и мястото на Македонския литературен кръжок в процеса на създаване и утвърждаване на македонския книжовен език е непозната и неизследвана територия. Липсват достатъчно факти, въз основа на които бихме могли за съдим за отношението на кръжочниците към проблемите на езика в общ план и за отношението им към българския език в частност. Предвид целите, с които е създаден Македонският литературен кръжок, логично е да предположим, че в неговите среди е бил поставен на обсъждане и въпросът за македонски литературен език. Но в доклада на Никола Вапцаров върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, където в тезисен вид са заложени всички бъдещи задачи и цели на Македонския литературен кръжок, въпросът за създаването на македонски книжовен език липсва. Случаен ли е този пропуск?

Като цяло върху проблемите на езика в Македонския литературен кръжок твърде малко се теоретизира и това е естествено. Езикът е сложна и неподатлива на моделиране материя. Тук не може да се демагогства. Езиковите факти винаги изплуват на повърхността, с тях е трудно да се спекулира. Днес в еднаква степен можем да твърдим и да отричаме, че Никола Вапцаров е имал македонско самосъзнание поради простата причина, че той никога не го е декларирал открито, а и това е поле на хипотези и предположения - с твърде неясни и несигурни очертания, но че Вапцаров е създавал поезията си на български книжовен език - това е категоричен факт.

Всички тоеретични текстове, свързани с работата на Македонския литературен кръжок, включително Уставът на Кръжока и Доклада на Н. Вапцаров, който има статута на програмен документ, удостоверяващ неговото създаване, са написани на български книжовен език1. С изключение на Коле Неделковски и Венко Марковски, всички останали автори в Македонския литературен кръжок, включително белетристите, са създавали творчеството си на български книжовен език. Тези факти са колкото показателни, толкова и противоречиви. От една страна, участниците в Кръжока си служат с българския книжовен език, тъй като нямат аналогична нормативна система, с която да го заменят, от друга страна обаче, те защитават позицията, че новата македонска литература не може да се създава на български език, т.е. тя трябва да бъде създавана на македонски език и тяхната мисия е именно тази - да създадат основите на нов литературен език, различен от българския.

Да се правят заключения въз основа на тези неясни и противоречиви факти е несигурно и опасно. Не бива да се засилват аргументите в полза на македонската теза, нито пък да бъдат отричани и да се преувеличава значението на факта, че в чисто количествен план пробладават проявите на български език. Спорът трябва да бъде положен на чисто научни основи. Нужен е прецизен лингвистичен анализ на езика на авторите, които са писали на “македонски”, за да се отчете с пълна точност ъгъла на отдалечаване от българския книжовен език, посоката на този процес и механизмите, чрез които той се осъществява.

Кога въпросът за македонския език става актуален? Някои автори сочат примери на ранен македонски сепаратизъм много преди коминтерновсите решения от 1934 г. за създаването на македонска нация и македонски език. Безспорно такива примери има (Георги Пулевски, Кръсте Мисирков), но те също не са естествено възникнали от само себе си. Не бива да забравяме, че чуждите пропаганди пускат корените си в Македония още от края на ХІХ в., много преди тя да стане притегателен център за руската политика. Македонизмът е дело на сръбските националисти, той е рожба на чужда пропаганда, която в основата си е антибългарски настроена. Процесът на създаването на македонския книжовен език е аналогичен на процеса на създаване на македонската нация и е осъществяван със същите “силови механизми”2.

Какви са били обективните възможности? “От гледна точка на историческата закономерност - пише Ц. Иванова, - българи и македонци са имали реалния шанс да се утвърдят като една нация... на базата на самосъзнанието за обща етническа принадлежност.” Интеграционните процеси между създаващия се български книжовен език и югозападните български диалекти (такива проекти е имало още през Възраждането) биха довели и до установяването на общ език. За съжаление този процес на сближаване е прекъснат твърде рано. Грубата политическа намеса коренно променя посоката му и така през 30-те години и впоследствие от интеграционен той се превръща в дезинтеграционен.

През 1935 г. в сп. “Македонски вести” е публикувана статия със заглавие “Ролята на езика в живота на нацията”. Авторът на тази статия, прикрит зад инициалите Т. С., предпазливо избягва опасните формулировки (тук никъде не се споменава за македонски език например), но не успява да прикрие тайните си намерения. В началото той подчертава голямата етническа и историческа стойност на езика. Набляга на това, че македонският говор в основата си е славянски, но е различен от останалите славянски езици, макар че съхранява черти от минали и сегашни съприкосновения с тях. Тази близост между езиците на два съседни народа обаче, според автора на статията, не доказва еднакъв етнически произход3.

Това са първоначалните опити за дистанциране. Залага се на тезата, че сме близки и все пак различни. По-късно тази теза до такава степен деформира първоначалния си образ, че общият корен, близостта, това, което ни свързва, са отречени, за да се изведе в култ противопоставянето и различието.

Езикът е един от задължителните елементи при формирането на националното самосъзнание, а за малките нации този въпрос е от жизненоважно значение. Затова, когато се създава нова нация, един от въпросите с първостепенна важност е на какъв език тази нация ще изгражда своя култура, история, традиции. Този проблем стои и пред Македонския литературен кръжок. Всъщност до окончателното му разрешаване се стига едва през 1945 г., когато е осъществена първата кодификация на съвременния македонски книжовен език4. Но процесът на подготовка на този акт започва много по-рано - още в началото на 30-те години.

Коле Неделковски и Венко Марковски учавстват в създаването на т. нар. Македонска литературна група в Скопие през 1931 г., чиято основна цел е да проучи въпроса за създаването на македонски книжовен език. В известна степен целите на тази група по-късно, чрез Коле Неделковски и Венко Марковски, се пренасят на българска почва - в средите на Македонския литературен кръжок в София, където започва активно да се работи върху конструирането на бъдещата македонска книжовна норма. Според Димче Митревски - един от членовете на тази група - основната идея била да се открие такъв чист македонски говор, който да стане основа на бъдещия книжовен език. “Бидеjки бевме од разни краишта - пише Марковски, - секоj го бранеше “своjот jазик”. Това е бил един от актуалните проблеми в работата на Македонската литературна група, но според автора всички участници в нея били единодушни в своята убеденост, че диалектът, на който твори Венко Марковски, е онази най-чиста основа, върху която трябва да се изгради книжовния език на Македония5.

Впоследствие, вероятно не без намесата на сръбските власти, Македонската литературна група е разтурена и една значителна част от членовете й емигрират в България, където на практика проектът е изведен до краен резултат. Самият Венко Марковски в по-късно интервю заявява: “Дойдох в България, за да помогна да се наложи македонският език като народен и литературен език на свободна Македония.”6

През 30-те и 40-те години терминът “македонски език” е вече утвърден и е получил известна публичност. Но, макар и в активна употреба, той все още подсказва за бъдещо намерение и проект, а не за реализирано дело. Македонският език е нещо, което не съществува, но трябва да бъде създадено. Това обаче е само едната гледна точка към проблема, защото диалектната реч в творенията на Коле Неделковски и Венко Марковски вече се е възприемала от членовете на Кръжока като новия македонски език, езикът на бъдещата македонска литература. Неслучайно едни от първите му кръстници са Тодор Павлов и Георги Бакалов. Т. Павлов още през 1939 г. изтъква историческото значение на поезията на Венко Марковски, именно защото чрез нея той извежда един териториален диалект, ограничен в своята употреба и функция, до степента на литературнооформен език. Как да се противопоставим на тезата, че този език не е български, когато през същата 1939 г. българският поет и критик Ангел Тодоров пише, че за разлика от Ст. Даскалов и Михалаки Георгиев “Венко Марковски не пише на някое българско наречие, а на един още локален говор, но който претендира, че ще се развие в особен, отделен национален език.”7 Ние първи даваме ново име на този уж нов език и го определяме като различен от българския. Как днес да наречем свое нещо, от което доброволно сме се отказали в миналото?

Вече казахме, че участниците в Македонския литературен кръжок са възприемали “македонския език” като реалност. В книгите на В. Марковски, К. Рацин и Коле Неделкавски те са виждали вече осъществения проект, наречен македонски литературен език. Днес трудно бихме намерили аргументи, с които да се противопоставим на този факт. Антон Попов например в сатията си “От “Буря над родината” до “Чудна Македония” още през 1941 г. (доста преди решенията на АСНОМ за създаването на македонски книжовен език да бъдат на практика осъществени), пише, че: “Македония - люлката на кирилицата, вече се събужда за своя литература..., македонският народ вече проговорва на свой език, чрез свои поети.”8 Зад тази дръзка констатация обаче стоят факти - имена на автори, заглавия на книги. От една страна, те се самоопределят като македонски, т.е. различни от българските, а от друга страна, значителна част от българската критика ги нарича македонски поети, служи си с формулировки като “македонски литературен език”, “македонска литература”. За автори като Йордан Бадев да се говори за македонски език и македонска литература е изглеждало наивна детска игра, но съвсем друг смисъл в тези понятия е влагал Тодор Павлов например. Ситуацията многократно се усложнява и от това, че сред българските литературни среди няма единна и твърда позиция по този въпрос, напротив, съществува спор, разединение, полемика. В този момент трезва и адекватна позиция заема единствено Борис Денев. През 1940 г. във в. “Слово” той публикува статия с недвусмисленото заглавие “SOS. SOS”. Това е първият призив за спасяването на единството на българската култура, литература и език. Б. Денев започва изложението си не само по паисиевски, а с един цитат от Историята на Паисий: “О, неразумний юроде, защо се срамиш, че си българин?”. Ще си позволя един по-дълъг пасаж от това есе, защото то е емблематично за поляризирането на отношенията около македонския въпрос в средите на българската общественост от 30-те и 40-те години: “Млад нашенец - (мъчат се да го направят не нашенец) отпечата книга с хубави, цветисти, в народен дух стихове, написани на наш западен диалект. Друг пък един старичък нашенец (който се стреми да не се чувства нашенец) напечата книга, разбор за стиховете на гореспоменатия млад поет.9 Та авторът на втората книга като пише за езика на младия поет постоянно поставя “диалект” в кавички, така, та да се разбере, че в случая ние нямаме диалект, а имаме особен, отделен език на един особен отделен народ, разбира се - не български... Та ако вървим по логиката на този естет и идеолог, ще излезе тогава, че и шопите са особен народ със свой особен език, и тракийците... и северняците, и мизийците... значи - българи по света няма! ...И така, братя българи, о чудо, ние не съществуваме. SOS. SOS.”10

Борис Денев е виждал реална заплаха за националното единство на България, която в този момент (1940 г.) е в ситуация на война. Тази статия предизвиква полемика. Осъзнал тежестта на обвиненията, Т. Павлов бърза да се оправдае и дистанцира11. Но се оказва вече твърде късно, за да се спре един процес, чиято скорост лавинообразно нараства. Случва се точно това, което Т. Павлов предсказва още през 1939 г. - острият нож порязва ръцете, които са го изковали - нашите ръце. В един момент се оказваме в ролята и на палача, и на жертвата.

Идеята за създаване на македонски книжовен език, макар и да не възниква в България, е реализирана именно тук - в средите на Македонския литературен кръжок. Участниците в кръжока са имали съзнанието за историческа мисия, която времето им възлага. А. Попов не отрича, че поезията на К. Рацин, В. Марковски и К. Неделковски страда от редица недостатъци в езиково отношение, но далновидно добавя, че това са естествените трудности при всяко ново начало, защото “да се създаде поетически език от първобитната целина на народния говор - не е благодарно дело.”12 За сравнение тук отново служат развоят на българския език и литература. Според А. Попов българската поезия след Освобождението не би достигнала до тези равнища без упоритата работа с езика на предходното поетическо поколение - това на Петко Славейков и Добри Чинтулов. Макар и не по същия път и механизми, утвърждаването на македонския литературен език неизбежно трябва да мине и през този етап на подготовка. “Без да е налице известна литературна традиция - казва Антон Попов, - известен изминат литературен път, работата на първоначинателите няма да бъде лека.”13

В книгите на К. Неделковски и В. Марковски все още липсват опитите за съзнателно разграничаване от българския книжовен език. Затова в тях се съхраняват толкова близки черти, особености, доказващи единството на македонските диалекти с българския език. Езиковата система, с която тези автори си служат, все още няма нормативен характер. Доказателство за това са колебанията в предпочитането на една или друга диалектна форма или избора на книжовна форма на думата - например в поезията на В. Марковски се срещат следните три форми - кърф, кръф и кръв в съвместна употреба. Това е типичен пример за стихийната норма на диалекта.

Впоследствие диалектна основа на македонския книжовен език стават говорите в областта между Битоля, Прилеп, Велес, Скопие и Охрид - т. нар. централни македонски говори. Още през 1903 г. Кр. Мисирков предлага идеята новият книжовен език да се изгради на основата на Прилепско-Битолското наречие, не само защото то е централно за Македония, а защото от всички югозападни диалекти именно то е в максимална степен отдалечено от българския книжовен език. Идеите на Кр. Мисирков са възприети по-късно от правописната комисия по изготвянето на македонския книжовен език. Целта е била постигането на максимално разграничаване от българския и тенденция за доближаване до сърбохърватския език. В основата на днешната норма са залегнали онези цетрални говори в Македония, които в еднаква степен отразяват западните и източните говорни особености. Техен представител е Велешкият говор, който стои най-близо до съвременната литературна норма в Македония. Изборът на диалектна основа на бъдещия книжовен език не е случаен, той е плод на съзнателно лингвистично планиране. “Новият книжовен език - пише Вл. Жобов, - трябва да бъде максимално небългарски.”14 За това решение е имало и други мотиви. Преобладаващата част от литературните прояви на диалект в Македония през 30-те години са свързани с тази диалектна област. К. Неделковски, роден в с. Войница, Велешко, създава поезията си на велешки диалект. К. Рацин, роден във Велес, пише “Бели мугри” на велешко наречие. В. Марковски издава в България над десет книги на велешки говор.

Безспорно в контекста на 30-те и 40-те години делото на В. Марковски и К. Неделковски не е имало тези мащаби, в които се опитват да ни го представят днес. Така или иначе това са маргинални явления в литературния живот между двете световни войни. Но те се оказват перспективни от гледна точка на историята, защото изиграват своята фатална роля. През 1939 г. Т. Павлов пише: “Най-малко тъкмо на балканските народи днес е позволено да превърнат езика на “македонските деви” в оръжие на взаимни неразбирателства, омраза и вражди между три братски славянски народа.”15 Днес тези опасни вражди и разцепления са факт. Един процес на сближаване бива съзнателно прекъснат не по силата на историческите закономерности, а по силата на едно политическо решение. То слага край на процеса на единение и води до коренно противоположен резултат. Оказва се, че днес езикът ни разделя. Това, което десетки години, векове е било общо наследство, обща история, днес е причина за сериозни етнически конфликти.





БЕЛЕЖКИ:

1. "Това несъответствие - пише Цв. Трифонова, - е политическа грешка, то не само обезличава и демаскира, но дори окарикатурява изповядваната политичска теза. Разминаването между езика, на който е създаден текстът, и провежданата в него идея, е доказателство за дилетантство в политиката, за непоследователност и противоречия." Вж. Цв. Трифонова. Археографски аспекти на простата човешка драма - в. Лит. форум, 1995, бр. 8. [обратно]

2. Ц. Иванова: "Безспорно определящ и решаващ фактор за обособяването на македонския езиков стандарт е политическият". Вж. Южнославянските езикови стандарти между рационалното и емоционалното. - В: Българистични проучвания. 2. Международен семинар по български език и култура, В. Т. 1997, с. 235. [обратно]

3. Т. С. Ролята на езика в живота на нацията - сп. Мак. вести, 1935, бр. 39, с. 2. [обратно]

4. На 2 август 1944 АСНОМ (Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония) взема решение за създаването на македонски книжовен език. Назначена е правописна комисия и са изработени временни правила за писане. На 7 юни 1945 г. е одобрен първият правопис. Тогава на практика е осъществена първата кодификация на нормите на Македонския книжовен език. Вж. Слава Величкова. Тенденции в езиковата политика на Република Македония. София, БАН, 1992, с. 9-22. [обратно]

5. Критерият едва ли е бил "чистотата" на диалекта, защото днес трудно може да бъде защитена тезата, че един диалект от областта около Скопие е по-чист в сравнение с който и да е друг диалект от вътрешността на Македония. Критерият в избора на диалект-основа, както показват и по-късните факти, е бил съвсем различен. Вж. В. Тоциновски. Коле Неделковски. Живот и дело. Скопjе, 1997, с. 88. [обратно]

6. Иван Аржентински. Среща с поета Венко Марковски. - в. Лит. фронт, 1944, бр. 3, с. 2. [обратно]

7. Цитира се по Т. Павлов. Поезията на Венко Марковски. Критически очерк. София, 1939, с. 103. [обратно]

8. А. Попов. От "Буря над родината" до "Чудна Македония". [обратно]

9. Става дума за Венко Марковски и Тодор Павлов. [обратно]

10. Борис Денев. SOS...SOS. - в. Слово, год. ХVІІ, 1940, бр. 5252. [обратно]

11. Тодор Павлов. Критика и "критика". - в. Лит. глас, год. ХІІ, 1940, бр. 471. [обратно]

12. А. Попов, пос. съч. [обратно]

13. Пак там. [обратно]

14. Вл. Жобов. Политика на езика. Езици и диалекти. - с. 258. [обратно]

15. Т. Павлов. Поезията на Венко Марковски..., с. 101. [обратно]





© Юлия Митева, 2001

© Издателство LiterNet, 28. 03. 2003

Македонският журналист Виктор Канзуров: Божидар Димитров е фурнаджийска лопата

Интервю с Виктор Канзуров

Телевизионният дебат между Любчо Георгивски и Паско Кузман на тема "Какъв е произходът на днешните македонци"

Дебатът е между бившия македонски премиер Любчо Георгиевски и македонския археолог Паско Кузман.

ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!